The Official PhD Cup

I remember a few years back, when I was still a masters student working at a university research center, my  boss, Georg Rehm, had a small accident that upset him more than it was supposed to. He had dropped a cup of coffee in the small kitchen and it had broken to pieces. He later explained that it was not just a cup, but his PhD cup that got him through his whole degree holding some very dear (as I’m sure some not so dear) memories.

Ever since I’ve been thinking about having a PhD cup one day when I get on that path and I had always thought it’s going to be a big yellow Lipton cup I have from the first dorm I lived in (no idea who it belonged to originally). As it always happens in life the cup was lost or it is somewhere back home in Sofia. Serendipitously when I moved in my office, aka the storage room with all the books, I found an old cup from a particle physics and early universe conference back in 2007. I like that it already has some cracks and history in it, and it matches my favourite dark blue cardigan. Well, here it is, my PhD cup…

Education 2.0

When I started taking the online class in Machine Learning I thought “Wow, this is great!”. The subject was not trivial, yet Andrew Ng managed to convey it in a simple and engaging way. The tasks were not meant to be too easy or wrecking hard, but hard enough to learn from them. I had thought that a class where you can’t actually ask a question mid-session might lose some of its effects, but it turned out you can ask questions during class, only it wasn’t Andrew Ng that answered them. You could just hit pause and Google it, Wiki it, or simply search for it on the class discussion boards.

I went to one of Germany’s top universities, my lecturers are great professionals, my classes were usually small, under 20 students, and the attitude towards grading has never been stressful. We never experienced “weeding” and we always had the right to ask questions and receive additional help outside the classroom. The reason I’m saying this is that if there could be something that is better than what I’ve had in my years as a student it should very much be like what the people at Stamford started last year.

I’m sharing with you a video of a talk that Sebastian Thrun gave at DLD 2012 about a week ago. It is basically the story of how it all started and where it has lead him to. And not to make a terrible spoiler I’ll only share that I’ve sighed up for one of his next classes that start in two weeks. If you feel that you might also be interested just follow this link to his new blog.

Hello World!

It’s been more than two weeks since I moved to England and I’m finally able to sit relaxed at what I call home now and surf the Internet aimlessly and shamelessly. To achieve this fundamental human right ( as the fins would say ) I had to jump through the hoops of the IT service administration, but it was worth the wait. I travelled to Bristol today for a talk my supervisors gave at University of Bristol. Most serendipitously ( this is a word ) I saw a wifi network of the same name as my home university’s and decided to give it a try.

It actually worked!

Turns out, this whole hoops and certificates and what-not business that I dealt with a whole afternoon is part of a greater project that identifies students and academic staff around the world! I can’t say if every university has it because it seems new, but if there is an eduroam wi-fi it should be in that system. I have to say that I was pleasantly surprised and I think this scores some of the few points that the UK has won since I’ve come here. Don’t worry I sense the best is yet to come — I have to see Stonehendge, get drunk on ale and go to a decent theatre for starters…

About Law and Law Enforcement

I just came across the thoughts on the matter of copyright that Ivan Popov (I assume him to be the sci-fi writer) had in 1998. Although the full version of the text had some naive and very (geographically, as well as culturally) circumstantial arguments, the overall vision for the future problems of copyright and the direction they were about to go has become reality years ago. I choose to translate the opening, because it is very important and also fundamentally true not only for that particular type of law, but for any other type of law.

The history of man show that in order for a law to be adequate and of use to the society, the technology for the effective control over the activities it regulates needs to exist. For example, it is unthinkable to forbid people to put their hands in their pockets. In the best case scenario people would just make sure to hold their hands out of their pockets when they’re near a policeman, while at home they’ll be holding them in the forbidden place all the time. Moreover, no evidence could be produced that they did that. In a worse case scenario the law enforcement will start profitting by racketeering the people using the fact that they could easily accuse them in messing up — sort of like the contemporary traffic police (note: traffic police in Bulgaria is still notorious for using fear of fines and license penalties to trick drivers into bribing them). In worst case scenario the people will abuse the law as well and will start (mis)informing the state about enemies among their neighbours or their co-workers — this and that, they break the law systematically, the community is indignant, signed by — “A large number of people”. Piled up with informant records, the law enforcement agencies will start massive interrogations for “clearing up some circumstances”, they will punish randomly — because there is no way to find the truth — besides, countless cases of the “pocket law” will stack up and obstruct further the juridical system.

Of course, the history knows idiot laws, bans, and ordinations, but those have never survived long and have always become obsolete — namely because of their technological inconsistency.

Now the author obviously does not consider the Big Brother scenario that the copyright business is trying to impose. The government could theoretically track all traffic through all the ISPs and every time you download a song from the Internet they can know about it. But the thing with the copyright law is that it gives you right to own a copy of a particular product: song, book, movie, etc. So if I buy Rihanna’s Umbrella song from iTunes, I can make as many copies of it as I want, so long I don’t distribute them to people. Furthermore, there is an Act that the US voted in 1992 that basically said that if you copy a copyright product and you don’t go out and sell the copies, it’s OK. Now that sets a bit of a gray area of what’s right and what not, but for the sake of my argument here let’s just assume that you can’t copy things that you haven’t paid for. Then only if there are two people who bought Rihanna’s Umbrella song they will be allowed to share it with each other, right? And that’s OK, because it doesn’t matter if you copy an MP3 from your CD or you copy it off the Internet. The question is, even if the government has total access to your traffic data and knows that you’re downloading the Umbrella song, it can’t know if you have the right to own a copy of that song. Not unless there is some universal register of all copyright product sales. And since all people are not guilty until proven otherwise, the government will have to prove that you’ve never bought the song. I think it’s clear that proving that will be at the very least not easy and in no case should it be transferred as something that one should be able to prove at any time like it is with a car, for example.

Furthermore the laws do not handle some special cases that are caused by the abstract nature of the copies and copyright. For example, I received a copy of Robbie Williams’ album Escapology for my birthday years ago. The CD got lost somewhere in my many house moves during my student years in Germany. Now do I own the right to that album or not? And how will I ever prove that this is my album when I have never had a receipt for it? Even if I still had the copy I wouldn’t be able to prove that it’s mine. This puts all copyright issues concerning the ordinary people in a very tight spot when it comes to the Industry’s interests. It appears that the government has to devote a great resource of money and manpower to enforce the copyright law on such a great scale. It most probably will be more expensive than the lost profit it should try to defend. And all that for fat cat industries like the ones that hold copyrights? No, thanks.

This is the kind of shit the Copyright industry has been in for a while, and it’s getting worse. Thus the epic efforts to support SOPA and ACTA, which are half-baked attempts at waving a stern finger at the masses in order to maximise profits.

I think the time has finally come to ask ourselves if the copyright laws just might have started becoming obsolete. And maybe there should be another way of handling these issues. Personally I think the 1992 Act is still a decent solution for a certain period of time ahead, but sooner or later the real questions will come: Where is the border between legal and illegal copying? Should copyright exist when no medium is sold? Is it fair that copyrights last for 50 years? There are also alternative ways to tacle the issue like affordable copyright flatrate packages, i.e. buying the right to download and watch all movies available on DVDs through your ISP tariff — so long you are connected you can download. There are alternatives, but the Industry is not willing to look at them so long there is a chance to squeeze much more money from the people by suing them for thefts of intellectual property.

* Illustration Shawn Willson

Добрата идея няма нужда от защита. Останалото е или алчност, или невежество

Бог ми е свидетел, че не харесвам Паулу Куелю. Книгите му не са ми по вкуса, но те не са важни в случая. Поствам статия от Днвник, която отразява мнението на Куелю. Свалям му шапка за тези думи и се надявам повече хора да започнат да мислят като него:

“Пирати по света, обединете се и откраднете всичко, което някога съм писал” – това е призивът, с който световноизвестният бразилски писател Паулу Куелю се обръща към интернет пиратите във връзка със спорния закон срещу онлайн пиратството в САЩ (Stop online piracy act – SOPA).

В своя блог писателят предупреждава, че SOPA заплашва да блокира интернет. “Това е истинска заплаха не само за американците, но и за всички нас, тъй като проектозаконът, ако бъде одобрен, ще засегне цялата планета”, пише Куелю.

Той признава, че като автор би трябвало да защитава “интелектуалната собственост”, но не го прави, защото добрите стари времена, когато всяка идея си имаше собственик, са си отишли завинаги. “Първо, защото всичко, което някога се прави, е да се въртят четири истории – любовна история между двама души, любовен триъгълник, стремеж към власт или история за пътуване. Второ, защото писателите искат това, което напишат, да бъде прочетено, дали във вестник, блог или на някоя стена”, обяснява бразилският автор.

“Колкото повече слушаме една песен по радиото, толкова повече искаме да си купим диск, същото е и с литературата. Колкото повече хората “пиратстват” една книга, толкова по-добре. Ако харесат началото, ще си купят цялата книга на следващия ден, защото няма нищо по-изморително от четене на книга от монитора”, твърди Куелю.

Писателят споменава, че издателите биха отхвърлили неговите твърдения с аргумента, че за да оцелеят, на авторите трябва да се плаща. В отговор на това той разказва как през 1999 г., когато за пръв път негова книга е била издадена в Русия с тираж 3000 броя заради недостиг на хартия, той случайно открива пиратско копие на “Алхимикът” и го публикува на уебсайта си. Година по-късно, след като кризата отминала, Куелю продава 10 000 броя от оригиналното издание. До 2002 г. той продава милиони копия в Русия.

“Когато пътувах през Русия, се срещнах с няколко души, които ми казаха, че са открили моите книги благодарение на пиратското издание, което съм публикувал на сайта си. Днес на своята уебстраница давам линкове към мои книги, достъпни на peer-to-peer сайтове, а продажбите ми продължават да растат”, разказва той.

“Актът на пиратство може да служи като представяне на работата на един артист. Ако харесаш неговата или нейната идея, то тогава ще искаш да я имаш в дома си. Добрата идея няма нужда от защита. Останалото е или алчност, или невежество”, пише Куелю.

А дали Яфата знае?

В България му казваме бакшиш, но е известен още и като tip и trinkgeld. Някъде е задължителен, някъде е пожелателен, а някъде е дори обиден*. Но какъвто и да е, той винаги е част от традицията. А традицията в България повелява да оставим бакшиш ако сме доволни от обслужването. Ако яденето ни е харесало, ако келнерът е бил любезен, ако просто сме в настроение или се чудим какво да си правим парите — на нас ни е драго да оставим 5-10% отгоре.

За съжаление При Яфата се случва нещо много, много странно за нашата държава. А всъщност може би въобще дори за света. Когато се настанихме станахме свидетели как келнера като прибра парите от съседната маса, БУКВАЛНО си поиска 10% “сервиз”, както той го нарече. Стана ясно, че сервиз официално обявен няма, но той се хранел от бакшиши, защото бил на минимална заплата. Оправдаваше се, че и той бил ходил в чужбина и било така, а въпросните хора от съседната маса всъщност бяха италианци и не изглеждаха да са бедни. От управата потвърдиха, че няма обявен задължителен сервиз в заведението, но било нормално да се остави 10% бакшиш и явно нямаха против келнерите им да си го искат от клиентите.

Веднага напуснахме заведението възмутени. Отвън един от италианците се оплака (на български), че били там за трети път и били много доволни, но това се случвало за първи път. “Вече кръст на това място!”, завърши човека и е прав. Два кръста от нас.

Тръгнахме си и походихме в снега и кишата двайсетина минути до друг  не толкова известен традиционен ресторант, усмихнаха ни се на входа, наядохме се като чорбаджии, оставихме им дебел бакшиш и си ни изпратиха по живо по здраво…

* В Япония е обидно да се дава бакшиш на келнера, защото той получава заплата за труда си.

Ами как да коментирам посланик Уорлик

снимка в.Дневник

Драго bTV, вече коментирах действията на посланик Уорлик за вас, но всъщност има още доста да се каже по темата, затова ще ви цитирам тук.

„Обзалагам се, че сред участниците има хора, които са си сваляли музика и филми от пиратски сайтове. Това е разбираемо и аз самият съм нарушавал закона в това отношение, но знам, че не е правилно”, коментира посланикът.

Кражбата на интелектуална собственост всъщност още няма почва у нас. Хората не само, че не се замислят като я крадат, но не се замислят и като им я крадат.  Много малко хора си търсят правата в това отношение, въпреки че съдът в България учудващо има що годе адекватни реакции по подобни вид казуси (виж примера с марката и опаковката на Calgonit).

Въпросът с филмите и музиката в интернет е много ама много бозав. Но за да стигнем до тази каша първо трябва да си обясним интелектуалната кражба. Логиката на кражбата на интелектуална собственост трябва да произлиза все пак от кражбата, при която нещо чуждо е присвоено, точно както посленик Уорлик казва с бижутерския магазин. И в някои случаи това наистина е така — копирам сценария на някой с който съм се напил и го продавам на някое киностудио. В този случай моите действия създават директна щета на автора. Обаче има и други случаи на кражба на интелектуална собственост, които далеч не са толкова обясними. Например парадокса с електронните книги и библиотеките: защо едните да не могат да се разпространяват свободно в Интернет, а другите да могат да бъдат прочетени от всеки, който се е абонирал за библиотеката? Как едното е кражба, а другото не е?

Случаят с музиката е също много парадоксален. Най-най-модерните хитове звучат всеки ден около нас, буквално по 2-3 пъти докато сте в задръстването на път към работа, но не плащате за тях. Същото важи и за клиповете им по музикалните канали. Освен това почти всички те са някъде в интернет качени на видео или аудио платформа, къде от фенове, къде от упълномощени частни фирми (като VEVO). Ще кажете, че медиите си плащат за това и че има реклама. Ще ви кажа, че има автори, които сами си носят касетките в радиата, за да им се върти музиката. Значи се получава така, че ако гледам някой клип на Katy Perry в канала ѝ на  VEVO в YouTube няма проблем, но ако го гледам качен от някой друг юзер е кражба на интелектуална собственост. Също така ако я гледам по телевизията или я чуя по радиото е ОК, ако си пусна MP3 плейъра не става.

Не по-малко абсурдни са нещата в кино индустрията. Филмите като продукт не са универсално достъпни особено в държави като България. Тук ако човек иска да иде на кино обикновено трябва да бие доста път. До преди няколко години кина имаше само в топ 5 най-големи града. Не всички филми се издават на DVD навсякъде, а и не всички DVD носители и четци са съвместими (има зониране на континентален принцип). Добавяме, че вече повечето сериали, които се излъчват се качват и на сайтовете на телевизията с ограничение за страната, но свободно достъпни.

В крайна сметка излиза, че всички тези врътки, правила и абстракции са с една единствена цел: максимизиране на печалбата на държателите на авторските права.  Проблемът ми напомня много на случилото се след изобретяването на печатарската машина. Изведнъж светът се променя и хората, които са се занимавали с преписи на книги си губят хляба: печатните книги са много по-евтини, по-разбираеми и по-бързи за създаване. Същото се случва и сега, но индустрията, която е засегната е много голяма и богата и се съпротивлява всячески на промените, включително и чрез законодателни лостове и наистина успяват особено в западните страни. Така че скъпи приятели очаквайте рано или късно това да се промени и светът отново да се промени безвъзвратно.