Членове, членки и малки членчета…

Бомбата на пълния член избухна в общественото пространство със силата на политически скандал. От едната страна противниците на пълния член се опитват да обяснят позицията си, а от другата ги плюят, анатемосват и замерват с всевъзможни аргументи в стил „културата ни е в члена“. И аз съм от тези „луди“ либерали, които смятат, че пълният член е излишен и ще обясня защо.

Да започнем с причините „за“ премахването на пълния член. Ще започна с най-фрапиращата причина, а именно, че той се пише, а не се произнася, което е против цялостния стремеж на българския език към еднаквост на писането и четенето (ако не вярвате отворете една по-подробна граматика). Продължавам с това, че правилната употреба при писане изисква правенето на синтактичен разбор на всяко главно или подчинено изречение. Това винаги се налага, защото е много трудно да постигнем „чувство“ за правилност точно с това правило, тъй като ние не го изговаряме правилно поради първата причина. Т.е. всеки, бил той прост или учен, ако не си направи синтактичния разбор, има гоялм шанс да обърка членуването, особено в подчинените изречения. По-нататък, това, че пълен член съществува само при съществителни от мъжки род, поставя въпроса, защо само в мъжки род? Не съм достатъчно компетентен, за да дам добре аргументирано обяснение защо Софроний и дали точно той е наложил окончателно това правило, но мога да кажа, че той е първият, който въвежда слятите членувани форми (за разлика от Паисий) и освен това ползва пълния член само в едно („Митология“) от съчиненията си. За разлика от днешната книжовна реч, Софроний ползва и двата члена (о-член от западните диалекти и ъ-член от източните), защото всъщност той следва тенденцията на народния говор — нещо, което ако трябва да се направи днес, трябва да премахнем пълния член.

Но нека да обърна внимание и на аргументацията на поддръжниците на пълната форма. Техният най-научен довод е, че пълната форма носи информация за извършителя на действието и е важна част от граматиката. После изтъкват, че пълният член е признак за граматност, и че премахването му ще доведе до още по-голяма деградация в тази сфера, и че това искане е продиктувано от глупостта на неуката тълпа. Накрая се стига и до мненията на „експерти“ в тази сфера като Кошлуков и Ваня Щерева. За Кошлуков май чуждиците в лексиката бяха по-належащ проблем, но даде светлият пример на английския, който не се бил променял заради негрите и т.н. А Ваня щерева (която между другото си призна в национален ефир, че наскоро е научила това правило) беше загрижена за хората на изкуството, които няма да има как да се заиграват с пълния член в творбите си като го няма.

Хмм… незнам за вас, но на мен този спор ми изглежда като практичност и обоснованост срещу невежество, консерватизъм и твърдоглавие. Вярно е, че пълният член носи допълнителна информация за това кой извършва действието, но истинският въпрос е дали тя е необходима някому. Точно така, кога за последно се чудихте кой е извършителят на действието? Да, май никога, нали? А помните ли случайно дали се е случило да е в мъжки род, че да ви е лесно? Хмм… ами то грубо казано само 1/3 от съществителните имат пълен член. А социалният престиж да пишеш правилно с пълен член? Въй, как ще разберем сега ако го няма кой учен, кой неучен? Е, това да ни е проблема — малко ли пунктуация си имаме? Я, направете една матурка по български да видите колко ще сгрешите. На г-н Кошлуков ще кажа, че английският не е чак толкова консервативен  и разликата между Шекспир и съвременния английски (особено американския) е подобаващо голяма. А ако мисли, че негрите няма да го променят, да посети http://www.urbandictionary.com/ Що се отнася до проблемите на артистите, Ваня Щерева ако иска и на черковнославянски може да си се заиграва. Никой не ѝ пречи, нали? Като заключение ще кажа, че би било хубаво да се премахне това излишно правило, но едва ли ще стане сега. Причината е най-вече в най-точното определение за български книжовен език: „Български книжовен език е това, което група чичковци в БАН кажат, че е.“

Дом вълшебен и проклет

Винаги съм си представял Дунав мост с еднопосочно движение, едно платно във всяка посока, а се оказва, че е по-тесен от кварталните улички. А пък захода за него е като да откриеш склада за захарни изделия в някаква индустриална зона — поне от Румънската страна де. След шест години немско обучение влизам в България, но тържествеността някъде се губи измежду умората, глада, недоспиването и тъмната доба. След 36 часа път, безброй тирове, само едно задръстване и нито едно изгубване в Румъния, Дунав мост е поредната граница водеща към поредния тъмен междуградски път. Едиснтвената разлика — вече ме е страх и от катаджии. Само на километър извън града виждам кола забита в орех край пътя. Спираме да проверим има ли някой вътре, но всичко отдавна е приключило. Явно някой е заспал зад волана по-рано през нощта, а сега в купето са само два спаднали еърбега и едно изкъртено задно гърне с ауспух. Поглеждам, регистрацията е с временен номер от Ройтлинген. Май от един край сме тръгнали…

Сутринта започва с препечен хляб и две шкембета с много чесън и оцет в една крайпътна гостилница до Самоводене. Стомахът ми пирува, а лицето ми свети с лъчите на октомврийското слъце над Балкана. Южната страна на Шипка е затворена заради закъснели строителни работи от лятото и се налага да слезнем през Бузлуджа. Пътят е тесен и изровен, но дърветата около нас пеят цветните си арии и успокояват душата. Искам да снимам, но няма как. Срещаме група колоездачи, които катерят в обратната посока и спират с радостни възглси и поздрави. Чудя се дали не ги познаваме, но се оказва, че просто са видели колелетата натоварени на багажника. А всичко е още по-прекрасно щом излезем изпод Бузлуджа. Равнината се шири пред нас, захлупена под най-синьото небе на есента, а паметника седи над нас и ни гледа с петолъчката си. Питам се защо от толкова символи на кумунизма, този не го взривиха? По-късно разбирам от Уикипедия, че Димитър Благоев и партията, която е основал там, нямат почти нищо общо с кумунистите. Слизаме надолу и пак ремонти — обикаляме от Калофер чак през Хисаря. Спомням си последния път, когато бях там, и какво козе сирене си купих. В буркан! От една баба в един двор един буркан за 10 лева, ама от онези трилитровите, за туршия. Незнам колко беше, но беше най-вкусното сирене, което съм ял.

В Пловдив няма много трафик, защото е неделя, но градът е някак непознат. Нови сгради, нови светофари, нов мол и дори са асфалтирали ямата на кръстовището на Цар Борис преди университета, в която години на ред хлътвах. Но пък калта пред блока си е още там. На никой не му се дават пари за чакъл, но всеки си паркира. Семейният обяд вкъщи е наполвина блаженство, наполвина мазохизъм — първо сумтиш от лакомия, после квичиш от болка. Преяждам с мусака и салата с много лук и пресни розови домати. Искам да се пръсна, но съм толкова уморен, че задрямвам на масата като прасе. Но няма как, продължаваме нататък…

Десетина тикви и няколко салкъма висят все още от асмалъка, брашляна вече почти е покатерил мрежата, а къщата е в прясно варосана и чиста премяна. Баба ме гледа със светещи очи, а дядо ми стиска ръката силно по бъчварски, а аз все едно ходя на сън. У дома съм си…

Вдигат, ама карай

Миналия месец един блогър се възмущаваше от безредието на летище София и апатията на тамошната управа към паркиралите неправилно коли около колоните в подземията.

Снимки от паркинга на летище София

Типичен пример за това как нови, модерни съоражения в България се ползват както циганите ползват къщичките си от ФАР (правят си обори на приземния етаж). Закрит паркинг с определен брой места в наши дни е просто смешно да не се оборудва с електронна система за пропускане на коли. Знаете, има си билетчета с магнитен запис, взимате си на влизане, дупчи ви го (или го гълта) на излизане. Има автомат някъде из паркинга, където плащате в брой или с карта и той ВСЕКИ път ви издава бележка без да забрави. Освен това електрониката следи и колко коли се намират в паркинга в момента и съответно знае ТОЧНО колко свободни места остават. Все прости неща, които карат един паркинг да функционира доста спокойно и без нарушения.

Но това не е единственият пример за идиотско поведение спрямо стопанисването на паркинги. Да речем паркингът на „Отец Паисий“ в Пловдив е най-удобното място за паркиране в центъра на града и логично от него се събира такса, разбира се отново по идиотски начин – 5-6 циганина кесят през 50м. и дебнат някой да паркира за да го таксуват с уникално гъвкавата тарифа левче на започнат час. Едно европейско, както се казва наши дни в България, решение би било да сложат 5-6 автомата за билетчета с малко по-гъвкава тарифа, да има ограничение за максимален престой, да разпуснат циганите и да сложат един контрольор, който да плющи глобите (а всъщност това може да се върши и от Общинска полиция която тъй да се каже само ходи по чукарите за район „Централен“ и никой друг не е глобен). Така от една страна, ще имат по-голям приток на коли, тъй като гъвкава тарифа означава, че може да платиш 20ст. за да влезеш в магазина отсреща за 20 минутки, а от друга страна ще си съкратят разходите, защото ще плащат само на един човек и то може да бъде на полвин работен ден.

Вдигат кола пред офиса ми

час по-късно...

Някои ще кажат, че дори да се направи така, винаги ще има такива дето не плащат, такива дето неправилно паркират и прочие. Ами да, тях винаги ще си ги има, но въпросът е да бъдат наказвани. Всичко опира до наказуемостта. В момента се знае, че ако надхитриш системата, нищо не могат да ти направят, защото не наказват. И затова системата се параноизира и претоварва – използва твърде голям човешки ресурс, тромава е и най-вече мърлява. В Германия също се спира неправилно – и тук има ‘Вдигат, ама карай…’. На снимките може да видите как в рамките на по-малко от час, една кола е вдигната и друга вече е паркирана на същото място (като допълнителна информация, колите се опитват да спрат на претъпкания безплатен паркинг, на който цари хаос по-голям, от този на българските повярвайте ми) точно под знака обозначаващ, че там се вдигат коли. Това не е някакво супер изключение и се случва често. Това, което обаче вие не знаете е, че водача на първата кола ще го одрусат 200 евро ако не и повече за глоба за непревилно паркиране, глоба за блокиране на противопожарен път и такса за вдигането на колата (+ престой ако случайно е запрашил на някъде). Аз все още добре помня как вдигнаха моята и рядко ми се случва да не си платя 20-30 цента, за колкото време ми трябва да спра някъде.

В крайна сметка, ако хитреците се наказват вместо да се подминават от мързел или шмекерия, ще има много повече ред и красота и в паркирането, и във всичко друго. А и паркингите ще събират повече пари хем от глоби, хем от такси.

Кръстове vs. Забрадки

  Такова фередже дай Боже всекиму

За добро или зло новият закон за образованието се отложи за следващото управление. От демокоратична гледна точка – евала, най-сетне да оставят нещо на следващото правителство; но пък цинично погледнато никой не може да спечели от този закон и дори Доган може да загуби избиратели в 12 без 5, ядосани че не могат да карат дъщерите си да носят забрадки в училище.

Може би повечето хора не осъзнават смисъла на наредбата против религиозните символи в училище. Религиозни символи са и кръстовете, и забрадките, и талисманчетата на древни месопотамски божества, и т.н. До колкото се чува, забраната е широко обществено подкрепена, но дали ще бъде сущо толкова широко изпълнена? Клаузата се прекарва всъщност защото българите са много нетърпими към мюсюлмански религиозни символи. Дразнят ги забрадките, минаретата, чалмите и ходжата, който пее на всеки няколко часа. В Пловдив ги е яд, че Истанбул финансира реставрацията на Джумая джамия, която е на пъпа на града, но на чийто покрив вече имаше млади фиданки; в София негодуват срещу ходжата, който пее но не и срещу камбаните, които те будят в 10ч. в неделя сутрин с махмурлук. Цялата тази истерия е, защото много хора просто ги дразни нещо, не защото имат истински причини да са против него. Ами и мене ме дразнят забрадките, камбаните рано сутрин, дънките в чорапите, цикламените кичури, дрехи цвят пепел от рози и какво ли още не, но едно е да ме дразняят, друго е да искам да ги забраня със закон защото ме дразнят.

Моден кръст

Представете си ако този закон мине както е – ми то ще е същата работа като паркиралите коли до колоните в подземните паркинги: не е разрешено ама карай. На децата на мутрите никой няма да им каже нещо, че носят двеста грамов кръст, нито пък някой ще се зачекне на бъдещите модни корифеи за това, че имат поне 10 различни дървени и сребърни кръста със всевъзможни кичурии по тях. Не виждам как и „гангстерите“ ще оставят тенекиените си ланци с кръстове обшити със стъкълца. Това си е просто абсурд! Ясно е, че единствените, на които ще се прави забележка са момичетата със забрадките.

Ако трябва да се справим със забрадките по някакъв начин и ако наистина ние като общество не приемаме този религиозен символ, защо просто не го оставим в ръцете на училищната оправа и родителското настоятелство? Има униформи, има норми на облекло в училище – не е необходимо да се минава през религията. Помислете само, в Рибново си ходят всички със забрадки и са весели и щастливи, че Аллах е милостив; в елитарските гимназии в София е забранено и бъдещите мутреси могат да клатят кръстовете си между изпъчени силиконови гърди на спокойствие. Всички са щастливи с изкключение на единствения християнин в Рибново, който трябва да седи всеки ден с „пингвините“. Ама айде моля ви се – като не му харесват забрадките, да не живее в смесен район.

Планът Станишев

В навечерието на предизборната кампания премиерът Станишев има нужда от малко позитивен подход, който да му осигури симпатиите на електората. Той събира предизборният щаб и им възлага да измислят какво да се прави.

ама съм тъп...

-Господа, днес трябва да измислим как да подобрим имиджа си. Какви са вашите предложения?

-Г-н премиер, положението е много лошо. Всички смятаме, че най-доброто, което може да направите е да разкажете един виц. – казва главният съветник.

-Виц ли? Какъв виц? – изумен е премиерът.

-Ами смешен г-н Станишев. На народа да му стане весело и да гласува за вас.

-Добре, нека да видим какви вицове знам…. „Бай Ганьо отишъл на лекар и докторът…“

-Стоп! – обажда се съветникът по здравеопазване – Г-н премиер, здравната реформа е под кривата круша. Нека да е друг виц, че хората да не се сещат.

-ОК, я да видим друг. „Бай Ганьо българина, американца и германеца се състезават по магистралата…“

-Не! – обажда се съветникът по инфраструктурни обекти – Още не сме завършили „Тракия“, г-н премиер. И тази година ще има задръствания. Дайте нещо друго, по-позитивно.

-Е, добре. Нещо за почивка: „Бай Ганьо карал ски, когато …“

-Опа, не може ски! – обажда се съветника по околната среда.

-А водни ски? – пита премиерът.

-И водни ски не може. Хората не искат да слушат за курорти защото им напомня на заменките с държавни гори. Дайте нещо друго.

-Разбрано. „Бай Ганьо… „

-Ама стига с тоя Бай Ганьо! То се изтъркал, изтъркал. – обажда се PR-ът – Дайте нещо свежо!

-Е, недейте това, недейте онова! Аз не мога да разказвам вицове! На мен ми дай държава да управлявам, книги да пиша и с кризи да се справям.

В миг стаята избухва в смях и съветниците падат един по един под масата.

Анекдотът е адаптиран от немска версия за Ангела Меркел излъчена по Антене 1.

Чакам от умрял писмо

Станишев и пионерчето

Днес реших, че си струва да изгубя няколко минути от времето си за полит-активизъм, както в една отминала епоха биха нарекли дейността ми до преди малко. Премиерът Станишев е решил да си прави кампания като на Обама и си пусна сайтче, където отбрани хора да го величаят и да му задават правилните въпроси. Затова му написах кратко писъмце, което можете да прочетете тук:

 

Мили г-н Станишев,

сигурен съм, че ако трябва да Ви задам всички въпроси, които ми е идвало да Ви задам през последните четири години, дори няма да довършите това писмо, защото дори човек като Вас може да изпитва неудобство. Затова ще Ви задам съвсем кратък въпрос, който лично ме засяга: аз живея и уча в Тюбинген, Германия – защо не мога да гласувам за т.нар. мажоритарни кандидати, така пласирани от Вас и Вашата партия като народната воля?

Александър Савков

Сега остава само да видим кога ще го публикува и дали ще отговори въобще. Ще чакам, ще чакам, ама май от умрял писмо…

Куче на каишка

верните кучета лаят най-добре

Накратко, през 2004г. на правителството на Симеон Сакскобурготски му писна от църковните разколи и подтиквано от Първанов и верните му съпартийци предприе мерки за справяне с положението по нашия си начин — ако закона не позволява, ще променим закона.

Не веднъж се е случвало така, че парламентът да приема закони, поправки и т.н. лобирани конкретно от даден случай или субкт. Най-светлият пример е поправката Ванко 1. За съжаление законатът, в който е написано, че религия и държава са две различни неща и че светската власт не може да се меси в духовните въпроси се нарича Конституция на Република България. Така им е скимнало на хората преди години и така са написали в чл.13 от основния закон. Та като не може този закон да се променя, дайте да променим закона за вероизповеданията — речено сторено — законът за вероизповеданията предвижда регистрирането на православната църква, и то доста специфично синода на дядо Максим, за юридическо лице и така поставяйки я под опеката на закона. В следващия момент полицаи влачат ритащи свещенници насам-натам и алтернативният синод е оставен на улицата. И така, спорът не е решен, но за сметка на това можем за пореден път да перефразираме другаря Сталин: Има синод с имоти – има проблем. Няма синод с имоти – няма проблем.

Всичко това минава покрай ушите и очите на гражданите без много много да им пука, главно защото и на тях им е писнало от вечната разпра между тея дето слагат неонови кръстове на вековни манастири и събират такси дори за да влезеш и онези дето само мрънкат колко са бедни, защото им взели свещолеярните и незнам си какво. За съжеление това е поредната проява на гражданско безхаберие и апатия, която ще доведе до олекването на бюджет 2009 с поредната сума от порядъка на десетки или може би стотици хиляди евро присъдени глоби от Страсбург.

Та като са я забъркали смело тая каша, сега идва лека полека моментът, в който ще си я сърбат и какво прави Гоце? Ами ходи пита Московския патриарх Кирил какво мисли по върпоса и (ако може да се вярва на пресата за това) го моли за медиация/помощ при разрешаването на конфликта. Личното ми мнение по спора на синода (и то не много информирано) е, че за каквото и да се карат тези духовници, трябва да се засрамят от белите си бради и да се разберат, защото вече сигурно 20 години ще станат, а те се държат все по-арогантно и примитивно. Казвайки това като гражданин, на мен ми е все тая дори ако папата дойде да медиира казуса, стига да се реши най-накрая. Но дори казвайки това, не мисля, че на президента му е толкова на сърце спорът да бъде разрешен, колкото спорът да бъде разрешен в полза на синода на Максим. И докато това е така, подобни опити за вмешателство в работата на църквата ще се тълкуват от моя страна и предполагам от страна на доста широка част от населението като поредната проява на малоумно гъзолизничество от страна на президента.

И сега да стигна до великото изказване, което е причина за този пост. Г-н Георги Георгиев, зам. гл. ред. на в.Дума и явно изявен журналист предан на лявото, изтърсва съвсем небрежно в по RE:TV, че Президента е питал Московския патриарх за мнението му по въпроса с разкола, защото това е един много важен проблем за българската държава, не за българската църква, защото „… православната ни църква е част от нашата държава. Може да пише в някакъв документ, че църква и държава са разделени … но това не е така на практика. Няма какво да се лъжем.“ За да бъда честен господинът веднага се извини, че нарече конституцията „някакъв документ“, но самото му твърдение, че неспазването на конституцията е факт, при това обикновен и едва ли не нормален и няма какво да се лъжем, е меко казано скандален и в явен опит да защити очебийната глупост на господарите си. Иначе казано: лае като вярно куче на каишка срещу всичко и всеки освен господаря.

Цялата тази законова и незаконова каша за пореден път ме убеждава, че левичарите в България страдат от неизвестен генетичен синдром причиняващ тежка форма на невъзможност за разбиране на пониятието за законност, хронично безсрамие и откровенна глупост. Извинявам се на всички пишещи с лявата ръка, за последните си думи. Надявам се да не са ме разбрали погрешно.

Ядрените схеми на популизма

Гордостта на народа

В разгара на газовата криза президентът, агент Гоце, яхна народното недоволство и гнева на зъзнещите пенсионери с идеята си да отваряме старите реактори. Последва колеблива подкрепа от БСП и ДПС, която се затвърди след организираните и много вероятно платените от Христо Ковачки (формално движение НАПРЕД) протести. Правителството на България взе решение да започне подготовка за рестартиране на трети и четвърти блок на АЕЦ Козлодуй малко преди газовата криза да приключи; пет дни след края на газовата криза пък парламентът взе решение за взлизане в преговори с Брюксел относно рестартирането на реакторите въз основа член 36. от договорът за присъединяване на България и Румъния към ЕС. НДСВ не подкрепи решението в парламента, но ще го подкрепи на правителствено ниво. Опозицията размахва пръсти, гледа на кръв и беснее замеряйки БСП с обвинения в популизъм и предизборни стратегии, които ще струват твърде скъпо на цялата държава. На фона на това, Брюксел заплашва Словакия със санкции ако отвори АЕЦ-а си и нищо по-обнадеждаващо не се чува за българските намерения. Според правителството газовата криза е нанесла огромни загуби на българската икономика, които сега, чрез показване на солидарност от ЕС, трябва да бъдат компенсирани с отварянето на трети и четвърти блок. Всичко това хвърля държавата в два лагера — „за“ и „против“ рестартирането на реакторите. Тезата на управляващите е, че България най-сетне може, като равноправен парньор да седне и да преговаря с ЕС и стига да престави достатъчно добри доводи, ще получи каквото иска. Тезата на опозицията е, че управляващите правят популистки предизборен ход, като знаят, че всичко е обречено на провал и само залъгват народа на цената на доброто име на страната ни.

 

Аз тук си задавам въпроса: какво става? Но всъщност въпросът не е един. Нека започнем от това кои са лагерите. От едната страна са Гоце, БСП, ДПС, ВМРО, АТАКА и НАПРЕД, а от другата са всички останали включително НДСВ и комисар Кунева. 

Какво мисли народът и кого подкрепя? Нямам социологически проучвания, но съм сколонен да вярвам, че много голяма част (със сигурност мнозинството) от гражданите са в подкрепа на рестартирането. Дали наистина разбират как, защо и какво ще ни донесе и коства това — не е много сигурно. Повечето хора смятат, че затварянето на реакторите е било несправедливо искане от страна на ЕС, граничащо с изнудване и от момента на затварянето им са на мнение, че при възможност трябва да бъдат отворени отново.

Кой какво ще спечели? Партиите подкрепящи рестартирането на реакторите в момента печелят популярност и ще продължават да печелят до момента, в който не им бъде отказано от ЕС. В този париянт обаче те ще посочат с пръст и ще кажат: „Ето, виждате ли, те са лошите! Ако бяхме отворили реакторите, щеше да ни е по-леко.“ Това до известна степен ще подейства на крайно настроените (и не особено информирани) избиратели и ситуацията е един вид win-win за тях. Следващият човек, който ще спечели е Христо Ковачки — собственикът на Атоменергоремонт (компания извършваща редица добре платени услуги за АЕЦ Козлодуй). НЕЛ ще реализира 100 млн. лв. печалба при продажба на електроенергията от горивото в четвърти реактор на вътрешния пазар и 130 млн. лв. при износ. От там нататък не е ясно кой точно ще спечели от пускането на реакторите. Като казвам, че не е ясно имам пред вид, че правителството все още не е казало абсолютно конкретно за какво ще похарчи парите. Дори съвсем ясно казва (представител на ДПС в студиото на Булевард България по RE:TV), че по-евтин ток за бизнеса няма да има, тъй като бизнеса и без това му е много евтина електроенергията — най-евтината в цяла Европа.

Следващият въпрос е какво можем да загубим? Според управляващите нищо не може да бъде загубено. За тях нещата са като във вица с човека, който се молил на Господ да спечели от тотото, но не бил пуснал нито един фиш. Според противниците на идеята, обаче тя ще доведе до поредното влошаване на отношенията ни с ЕС, които в последната година вървят само надолу. Ще се покажем като партньор, на който не може да се има пълно доверие и така ще поставим в опасност защитата на интересите си в бъдеще.

Какво мисли Европа? Европа в условията на криза не гледа с толкова добро око към „зелените“ идеи на анти-ядрените активисти, но това не означава, че нещата са се променили за нас. Ако Европа иска да запази авторитета и имиджа си, тя трябва да отстоява интересите и договореностите си. Брюксел демонстрира точно това като заплаши Словакия със санкции, при условие, че там загубите и щетите са може би по-страшни (при тях дори имаше дефицит на ток, докато ние изнасяме 160 мегавата). Ето за това реакцията на ЕС не може да бъде изненадваща — ясно е като бял ден, че никой в Брюксел не иска да отстъпва, ако не му се наложи насила.

Исканията ни имат ли основание? Член 36. §1. гласи така:

Ако до края на период от не повече от три години след присъединяването, възникнат сериозни и трайни затруднения, в който и да е сектор на икономиката или затруднения, които могат да причинят сериозно влошаване на икономическата ситуация в дадена област, България или Румъния могат да поискат разрешение да предприемат защитни мерки, за да възстановят положението и да адаптират засегнатия сектор към икономиката на вътрешния пазар.

Това означава, че при трайна криза в икономиката, когато даден отрасъл има проблем свързан с условията на договора и този проблем се задълбочава, тогава ние можем да поискаме временно да предприемем мерки за да възстановим даденият отрасъл. Ако го приведем към пример — ако след спирането на 3-ти и 4-ти блок енергийният ни сектор беше пострадал толкова, че да изпаднем в енергийна криза поради липса на електроенергия или 5-ти блок излезе от строя за 5-6 месеца, тогава ние можехме да кажем: ОК имаме енергийна криза, трябва да внасяме енергия за 5-6 месеца напред, което не е предвидено в бюджета ни. Разрешете ни да си включим старите реактори за да възстановим временно баланса.

Какво ще се случи в крайна сметка? Както Гергана Грънчарова, така и Меглена Кунева остро разкритикуваха проекта на правителството. Те, като най-близки до Брюксел и европейските въпроси, не намериха връзка между член 36. и настоящата криза и предвидиха с абсолютна сигурност, че подобни искания от наша страна са обречени и ще бъдат само в наш морален ущърб. Т.е. България ще се изправи пред ЕС и ще поиска да отвори реакторите си, защото и трябват пари. След това ЕС ще ни откаже, защото нямаме нито основанието, нито необходимото доверие за да получим подобни преференции. След това БСП ще продължи все по-явно анти-европейската си кампания, обвинявайки ЕС и измивайки си ръцете за тежкото положение на икономиката, което предстои, а българският народ ще пие поредната студена вода.

В заключение на всичко това ще изкажа собствената си позиция, че цялата тази кампания не е в полза на никой друг освен на управляващата класа, и че в крайна сметка няма да бъде постигната никаква полза, но целият народ ще трябва да плаща за липсата на доверие, която ще се задълбочи още повече след това бъдещо фиаско. Тя е пример като по учебник как БСП се справя с проблемите си на управляваща партия – отклоняване на общественото внимание с контролиран скандал/проблем и игнориране и заглушаване на всички, задаващи правилните въпроси, а именно: какви неустойки ще получим от Газпром, кой ще поеме отговорността за тази криза, какви мерки ще бъдат предприети за бъдещо развитие на енергетиката и нейната независимост и как ще бъдат обезщетени и/или подпомогнати българските предприятия загубили 500 млн. лв. (по думите на Петър Димитров)? 

В крайна сметка правителството иска да докара обществената нагласа до положение, в което да се сърди на ЕС, а не на Русия заради проблемите от газовата криза и междувременно да реализира предизборни стратегии — още едно доказателство за безумно лоялните про-руски настроения на управляващите ни.